Да започнем от там, че ретроградната Венера ми върна паник атаките. Хиляди благодарности за този подарък.
Цялата тази година е като театрална постановка, в която липсва антракт. Случва се нещо – минава, идва следващото – отшумява, дотъркулва се трето подред, оправяме го и него, и така до безкрай.
Тъкмо решиш, че можеш да поседнеш, намираш си комфортно място и бам – ново двайсе. Още мисли, които хвърчат в главата ти, още чувства – останали неизживени някъде там, които се редят на опашката и чакат да бъдат усетени и освободени, още някоя прошка за грешка, която очаква да бъде дадена.
Преди 10 години, когато паник атаките решиха да посетят живота ми, тази среща ми помогна да осъзная, че аз съм най-големият си враг и всъщност не си позволявам да дишам – забравям да дишам, не мога да дишам. Тогава започнах да пиша, за да си поема въздух, за да се спася. За да извадя всички мисли, които препускаха в главата ми – какво трябва да направя, какво пропуснах да направя, кого нараних и можех ли да постъпя по друг начин, как да износя света на раменете си и да не капитулирам под тежестта му, в кое чекмедже да прибера болката си, защото всички вече трудно се затварят и крещят за изпразване.
Но хайде честно, кой ще се занимава с болки, когато е назначен да спасява света, а сам е създал най-пъкления план срещу себе си – сякаш най-голямата му цел е да се самоунищожи.
Преди седмица имах силно “главоболие”, което се изразяваше в неприятно пулсиране и стискане в главата. Слагам го в кавички, защото го смятах за главоболие, докато не осъзнах, че всъщност е паник атака. Отдавна не се бяхме срещали с тази приятелка. Имах нужда от няколко дни, за да я разпозная и да се подсетя какво всъщност ми дава. Чувството е неприятно – който го е изживял, знае това. Най-силно е, когато си навън и не се чувстваш в безопасност. Сърцебиенето при мен този път почти не присъстваше, за сметка на силната пулсация в главата.
В момента, в който осъзнах какво се случва, разбрах, че съм прекалила с главата. Последната една година не се спрях за секунда. Обученията, които създадох, анализите, сайтът, съдържанието на профила – това не беше просто работа на пълно работно време, а работа, в която не си позволих дори обедна почивка. Огромно количество труд стои зад всичко, но с този силно изразен критичен глас в себе си, всеки път, когато стигах финалната права, вместо да се поздравя и наградя, си измислях нова финална права, до която все още не бях достигнала. Животът ми приличаше на състезанието IRONMAN, но нито бях man, нито бях iron.
Все имаше нещо, което не бях направила като хората, според очакванията в главата ми. Все имаше нещо, което трябваше да се оправи и поправи. Казвам ви, много е трудна и тъпа тази задача – да искаш да удовлетвориш нереалистичните очаквания към себе си и онези, които си въобразяваш, че светът има към теб. Да искам да се изразя така, че човек да ме разбере, всичко да е подредено, структурирано. Да не объркам някого някъде там. Да знам, че съм опростила, но съм дала и дълбочина. Да не съм подвела.
Знаете ли, аз не знам дали нумерологията е моето призвание, дали най-накрая съм намерила мисията си и дали това е ОНОВА НЕЩО, което, вярвам, всички търсим. Аз знам, че започнах, защото ми носи радост и ми помага. И заради тия неща исках да я споделя и с другите. В един момент обаче, не знам точно в кой, започнах да го правя не от „искам“, а от „трябва“ – да се стремя да бъда онова, което другите си представят, че трябва да бъда. Да покрия техните очаквания към мен, към нумерологията, към начина, по който работата ми трябва да изглежда. Там се обърка всичко.
В момента, в който се появиха паник атаките, осъзнах, че така повече не мога. Разбира се, не се съмнявам, че щях да оцелея, но това ли е смисълът? На фона на цялата поредица от неразумни решения аз продължавам да вярвам, че сме тук, за да живеем и да изпитваме радост от този живот.
Паник атаката ме извади от казана, в който се пържех на бавен огън. Свали ме от поточната линия, на която бях механизирала живота си. Върна ме към себе си, освободи ме най-накрая от длъжност “спасител на света” и ми припомни, че е време да се погрижа за моя милост. Да се поздравя за свършената работа. Да спра да се съдя, че можеше да е по-добре. Да си позволя да разочаровам хора, които имат някакви очаквания – нека имат, няма лошо. Аз не нося отговорност да ги задоволявам, това не е в длъжностната ми характеристика и след като явно не са ми дали безсмъртие, когато са ме пуснали тук, то няма и как да го направя. Така че да бъда егоист и да помисля за себе си е нещо, което вече е крайно време да се науча да правя. И това не ме прави лош човек – нещо, което ми е много трудно да разбера.
Във всичко, което създавам, мисля на първо място за другия – на него дали ще му е полезно, той дали ще ме разбере. Нищо не е създадено само защото ще продава добре или заради конверсии. Във всяко нещо има смисъл. Във всичко е вложено уважение към човека отсреща – към неговата личност, душа, време и материални ресурси.
Време беше да вложа същото уважение и към себе си. Да си позволя да си угодя. Да си позволя най-накрая да си изстрадам болката от ситуацията със зъбите, през която преминах и все още преминавам. Да си позволя да си простя за грешките, които съм правила, и най-накрая да приема, че те не определят личността ми, а са уроци – неща, които са ми показали как не бива, не може и не е хубаво да става.
Гордея се с начина, по който приех случващото се с моята паника този път. Имах възможност да осъзная колко много съм пораснала и въпреки цялото недоволство от себе си и пренебрежението, с което се отнасях към себе си, всъщност разбрах колко здрава съм станала отвътре. Каква стабилност съм изградила. Този път в моментите, в които се появяваше усещането, че не съм в безопасност, си казвах: “Имай ми доверие, аз съм тук и те пазя – в безопасност си. Дори да се разсея за секунда и да пропусна нещо, Господ е тук и върви пред теб във всяка крачка от пътя ти – той ще се погрижи, остави на него.”
В моментите, в които ме връхлиташе паниката, си припомнях, че не съм в опасност. Казвах си, че това е просто начин умът ми да ми покаже, че е уморен. Да ме предпази. В безопасност съм. Да, неприятно е, но и гърлоболът е неприятен, и спазмите в корема са неприятни. Това просто е различно усещане, но отново е начин на тялото да изхвърли ненужното.
Благодарна съм, че се случиха, за да ми припомнят силата ми, както всъщност прави всичко през тази година.
Благодарна съм, че ми се случиха, за да оценя усилията, които влагам, и колко отдадена съм на това, което правя.
Благодарна съм, че се случиха, за да ме върнат тук и сега. За да ми припомнят важното.
Благодарна съм, че се случиха, за да видя колко много съм пораснала и най-накрая да се разделя с онзи образ на себе си, който беше по-плах, страхлив, тревожен, объркан, търсещ се.
Преди няколко седмици попаднах на един въпрос, който гласеше: “Коя част от себе си изгуби, докато се опитваше да се превърнеш в човека, който другите очакват да бъдеш?”
Без да се замисля, първото нещо, което изхвърча от мен, беше: уязвимостта. Това да нося сърцето си на рамо, това да говоря открито за преживяванията си, това да показвам слабостите си, битките си, да мечтая на глас. Това да бъда чувствителна. В един момент реших, че тези неща ми пречат и станах силна, можеща, оправна, борбена.
Никога не съм имала проблем да говоря открито за себе си. Спрях да го правя, защото хората не си позволяваха да ме опознаят – разчитаха само на това, което прочитат, и така си изграждаха образ за мен. Спрях да го правя, за да се накажа, че наранявам хората с това.
Днес си разрешавам да пиша.
Позволявам си да бъда такава, каквато съм. Да споделям себе си. Позволявам си да бъда нежна, но и силна. Позволявам си да бъда отговорна, но и игрива. Позволявам си да бъда харесвана от едни и черна в очите на други. Позволявам си да приема, че с онова, което нося, мога да бъда полезна в живота на едни и безполезна в живота на други. И това е окей.
Животът е дуален и ние сме тук не за да избираме страна, а за да се научим как да живеем в контрастите му.
В безопасност си.
Бъди си ти.
Силвия Крумова