Детето, родено на 2, 11, 20 или 29 число, притежава много фина чувствителност към хората и средата около себе си. То забелязва неща, които другите деца често пропускат – промяната в тона, напрежението в стаята, настроението на майката, раздразнението на бащата, тъгата зад нечия усмивка. Понякога сякаш знае какво ще му кажете още преди да сте го казали. Има силна интуиция, богато въображение и способност не просто да разпознава чуждите емоции, а действително да ги преживява заедно с другия.
Именно затова средата, в която расте това дете, има огромно значение. То трудно може да остане напълно незасегнато от постоянни конфликти, напрежение, остри думи и емоционална студенина между хората, които обича. Дори когато родителите се опитват да скрият проблемите си и пред детето „всичко е наред“, то често усеща, че не е. А когато няма обяснение за напрежението, което долавя, може да започне само да запълва празните места със собственото си въображение.
Това е една от причините с него да се разговаря открито, разбира се, по начин, подходящ за възрастта му. Не е необходимо детето да бъде въвличано в проблемите на възрастните, нито да знае подробности, които не може да понесе. Но когато очевидно усеща, че нещо се случва, категоричното „Няма нищо“ може да го накара постепенно да започне да се съмнява в собствените си усещания. Много по-здравословно е да чуе: „Да, днес съм напрегната, но това няма общо с теб и аз ще се справя.“
Това последното е особено важно. Детето с числото „2“ лесно може да започне да приема чуждите емоции лично. Ако мама е тъжна, то може да се пита дали не е направило нещо. Ако татко е раздразнен, може да започне да се държи особено добре, за да възстанови спокойствието. Ако родителите са скарани, може несъзнателно да се опитва да бъде посредник между тях. Така едно много чувствително и емпатично дете постепенно може да научи, че неговата задача е да следи емоционалното състояние на всички останали.
А това е прекалено голяма отговорност за едно дете.
Една от най-важните задачи на родителите е да му покажат, че може да усеща другите, без да носи отговорност за тях. Че мама може да бъде тъжна и то не трябва да я развеселява. Че приятелят му може да бъде ядосан и това не означава непременно, че детето е направило нещо лошо. Че някой може да бъде разочарован от него и въпреки това връзката им да остане сигурна.
Това разграничение между „Какво чувствам аз?“ и „Какво чувства другият?“ е изключително важно за детето с числото „2“. То притежава естествена способност да се настройва към хората и именно затова трябва постепенно да бъде учено да се връща и към себе си. Вместо постоянно да го питаме „Защо е тъжна приятелката ти?“, понякога по-важният въпрос е: „А ти как се чувстваш в тази ситуация?“
Критиката също има особено значение. Това не означава детето да бъде пазено от всяка забележка или никога да не му се посочват грешките. Напротив – прекаленото щадене може да го направи още по-уязвимо към обратна връзка в бъдеще. Но при него начинът, по който нещо е казано, понякога има почти толкова голямо значение, колкото самите думи.
Една обикновена забележка може да бъде преживяна много по-дълбоко, отколкото родителят предполага. „Това не си го направил добре“ лесно може да бъде чуто като „Не съм достатъчно добър“. „Разочарована съм от постъпката ти“ може да се превърне във вътрешното „Аз съм разочарование“. Затова е важно поведението да бъде отделяно от личността. Детето трябва да разбере, че може да направи нещо неправилно, без самото то да бъде „лошо“, и че грешката не застрашава любовта и приемането на родителя.
Тези деца са изключително наблюдателни и често имат много добра памет. Те попиват информация не само от онова, което им се преподава директно, а и от всичко, което се случва около тях. Помнят думи, разговори, реакции, изражения и детайли, които възрастният отдавна е забравил. Затова понякога могат да изненадат родителите си, като се върнат към случка отпреди месеци, която за тях очевидно все още има емоционално значение.
Богатото им въображение може да бъде прекрасен ресурс. Четенето, музиката, рисуването, танците, театърът, писането и всякакви занимания, които позволяват на вътрешния им свят да получи форма, могат да им влияят изключително добре. Сред тези деца често има силен художествен усет, музикалност, чувство за красота и способност да изразяват чрез творчество онова, което трудно могат да обяснят с думи.
Творчеството за тях невинаги е просто хоби. Понякога то е начин за емоционална преработка. Детето може да нарисува онова, което не може да каже, да измисли история за страх, който не може да назове, или да се освободи от натрупаното напрежение чрез музика и движение. Затова родителят не трябва непременно да търси талант, който да превърне в постижение. По-важно е детето да има място, в което свободно да изразява себе си.
В отношенията си тези деца обикновено са отзивчиви и внимателни. Те лесно усещат от какво има нужда другият. Знаят кога някой иска прегръдка, кога има нужда просто да бъде изслушан и кога е по-добре да бъде оставен за малко сам. Понякога още като малки проявяват емпатия и емоционална зрялост, които впечатляват възрастните.
Тук обаче се крие и една от големите им уязвимости. Детето, което много добре усеща другите, лесно може да се превърне в детето, което непрекъснато се съобразява с тях. То може да започне да отстъпва, за да няма конфликт. Да премълчава, за да не нарани някого. Да се отказва от собственото си желание, защото другото дете иска нещо повече. Да се чувства виновно, когато казва „не“. Да приема чуждото недоволство като знак, че е постъпило неправилно.
Затова едно от най-ценните неща, на които родителите могат да го научат, са здравословните граници. Не да стане по-безчувствено или егоистично, а да разбере, че емпатията не изисква саможертва. Можеш да разбираш защо някой е разстроен и въпреки това да не промениш решението си. Можеш да обичаш някого и да му кажеш „не“. Можеш да си добър човек, без постоянно да бъдеш удобен човек.
Важно е родителят да не възнаграждава прекалено много точно онази страна на детето, която го прави лесно за отглеждане: „Ти винаги си толкова добър“, „Ти никога не създаваш проблеми“, „Само ти ме разбираш“. Подобни думи звучат като похвала, но могат неусетно да създадат роля, от която детето по-късно трудно излиза. Ако трябва винаги да бъде „доброто“, „разбиращото“ или „разумното“ дете, къде остава мястото му да бъде ядосано, несъгласно, егоистично понякога, шумно, объркано или просто да има нужда някой друг да се погрижи за него?
При родените на 2 и 20 тази чувствителност обикновено се проявява по-меко. Те по-лесно остават на втори план и невинаги имат нужда да бъдат центърът на вниманието. Обикновено предпочитат близостта и компанията пред продължителната самота, но едновременно с това притежават богат вътрешен свят, в който могат дълго да мечтаят, фантазират и създават свои истории.
При тях е важно по-тихото поведение да не бъде объркано с липса на мнение. Понякога тези деца просто имат нужда от повече време, преди да кажат какво искат. Ако около тях има по-силни и доминиращи личности, лесно могат да се приспособят към тях. Затова е добре съзнателно да бъдат питани за собствените им желания и избори и да им се дава достатъчно време да отговорят, без някой веднага да решава вместо тях.
При родените на 11 и 29 към същата емоционална чувствителност се добавят много по-силна индивидуалност, интелектуална независимост и усещане, че виждат света малко по-различно от останалите. Те могат още от малки да изглеждат необичайно зрели и да задават въпроси, които изненадват възрастните. Понякога се дразнят, когато им се говори снизходително или когато усещат, че мнението им автоматично се пренебрегва само защото са деца.
Това не означава, че трябва да бъдат превърнати в малки възрастни. Зрелият начин на мислене в една област не означава емоционална зрялост във всички останали. Едно дете може да води впечатляващ разговор за живота и пет минути по-късно да се разплаче за нещо, което на възрастния изглежда незначително. И двете могат да бъдат напълно истински части от него.
11-ките и 29-ките често са големи мечтатели. Имат мащабни идеи, необичайни хрумвания и способност да виждат възможности, които не са очевидни за останалите. Някои от идеите им могат да бъдат напълно нереалистични. Други могат да се окажат забележително добри. Затова постоянното „Това няма как да стане“ не е най-полезната реакция.
Много по-ценно е детето постепенно да бъде научено да изгражда мост между въображението и реалността. „Добре, това е интересна идея. Как бихме могли да я направим?“ „Какво ще ни трябва?“ „Коя е първата стъпка?“ „Какво може да не проработи?“ Така родителят не убива мечтата, а учи детето да превръща вдъхновението в действие.
При 11 и 29 има още един важен момент. Усещането, че разбират повече, виждат повече или мислят различно от хората около себе си, може постепенно да се превърне в убеждението, че стоят над тях. Особено ако детето непрекъснато получава посланието, че е „по-зряло“, „по-умно“ или „по-специално“ от връстниците си.
Тук родителят има деликатна задача – да не обезценява различността му, но и да не подхранва превъзходството. Да му покаже, че интелигентността е качество, а не йерархия на човешката стойност. Че човекът, който не мисли като него, не е непременно глупав. Че различните хора виждат различни части от реалността и понякога точно човекът, когото първоначално сме подценили, има какво да ни научи.
Общото за родените на 2, 11, 20 и 29 е богатият им вътрешен свят и необичайно фината им настройка към хората. Именно затова те имат нужда не толкова да бъдат пазени от живота, колкото да бъдат научени как да живеят със собствената си чувствителност.
Ако родителят постоянно отстранява всяко неудобство, конфликт и разочарование от пътя им, чувствителността може да остане крехкост. Ако обаче детето бъде оставено само да се справя с всичко, защото „трябва да стане по-силно“, то може да започне да се защитава чрез затваряне, прекомерно приспособяване или емоционална дистанция.
Истинската задача е по средата – да му се даде сигурност, без да бъде правено безпомощно; разбиране, без всяка негова емоция автоматично да определя решенията на семейството; пространство да чувства, но и умения да регулира това, което чувства.
Защото целта не е детето с числото „2“ да стане по-малко чувствително. Целта е постепенно да разбере, че може да усеща много, без всичко да го разрушава. Че може да разбира хората, без да се изгубва в тях. Че може да бъде съпричастно, без да носи чуждите емоции на гърба си. Че може да има мекота и едновременно с това граници.
Когато тази чувствителност бъде разбрана и правилно насочена, тя престава да бъде слабост и се превръща в една от най-големите сили на тези деца – способността да разбират онова, което не е изречено, да виждат онова, което другите пропускат, да създават дълбоки отношения и да превръщат богатия си вътрешен свят в нещо красиво, смислено и истинско.